Златодобив на Витоша

Първото писмено сведение за рудодобива в района е от 1451-1455 г. В османски документ от това време са описани хасове и тимари от Софийско и Самоковско, чийто села са рударски. От него става ясно, че желязо се добивало в с.Бистрица, Студена, Даскалово, Радичков Самоков, Сръбски Самоков, Вълков Самоков, Поповяне, Рельово и Пасарел. Вероятно тогава, а може би доста по-рано, в района на с.Чуйпетлово, Ярлово, Боснек, Горна и Долна Диканя, Лисец, Дрен, Друган, Студена, Кладниче, Кралев дол, Попово и др. е започнал добив на злато, сребро, олово и желязо. Този факт е намерил отражение в списъка на най-важните рудници за сребро на Балканския полуостров, съставен от генуезецът Джакопо де Промонторио през 1475 г. Според него, освен известните Ново бърдо, Сребреница, Кратово, Прищина и Серес, голям рудник за сребро е имало и край София. Добивът на благородни метали от тази мина достигнал своя максимум през XVI в. В продължение на поне два века от коренните находища и от разсипите са добити значителни количества злато и сребро. От тази дейност сега са останали гигантски, дори от съвременна гледна точка, стари минни изработки в златните, златно-сребърните и златно-сребърно-полиметални находища и огромни каменни грамади от преработените златоносни разсипи.За съжаление разполагаме с малко писмени сведения за тези златните и сребърни рудници, намиращи се по южните склонове на Витоша. Косвена информацията намираме във ферман, изпратен в 1574 г. до кадиите на някои от рударските центрове, с който им се нарежда да изпратят определени количества олово в Солун. Получател на този ферман е и кадията на Радомир, който очевидно е трябвало да го достави от най-близката мина в района. От това време е и един друг документ с подобно съдържание. Той е бил адресиран до кадията на София и до тогавашния помощник назър Хазър Чавуш, като е било изпратено копие до самоковския кадия и до назъра в Самоков. С него се заповядано да бъде доставено за строителството на джамия в Цариград необходимото количество олово. Участието на самоковския назър при изпълнението на доставката изглежда е свързано с транспортирането й, тъй като доставките на самоковско желязо за Цариград са били много по-чести и е съществувала необходимата за целта организация.
Друго косвено свидетелство за съществуването на мината „Диканя", а и на други рудници около София по това време, е местното монетосечене. То е започнало в началото на XVI в., когато Софийската монетарница пуска първите акчета с името на султан Сюлейман I Кануни 1520-1566 г. Към 1545-1550 г. тя спира работа за ок.20 години, но през 1568/1569 г. дейността й е възстановена. След една от икономическите и финансови кризи в края на века, през 1603 г. работата била преустановена временно. Със султански ферман от 12 август 1618 г. се прави опит за възстановяване дейността й. Продукцията й изглежда, че е била минимална и спорадична. Окончателно Софийската монетарница спира работа през 1640 г., когато били затворени и повечето монетарници в Империята. За разлика от другите, в нея са сечени само сребърни акчета, което показва, че количество на добиваното злато спрямо това на среброто, е било относително по-малко.
Първите по-конкретни данни за сребърните мини около София са от началото XVII в. Както разбираме от османски документ с дата 17 юни 1635 г., някои от споменатите по-горе рударски села били включени в "големия рударски хас на негово величество султана". Доколкото може да се съди по информацията в документа, това владение е формирано в края на XVI или началото на XVII в. чрез откъсване на витошките села от административното управление на Самоков ("ние бяхме подчинени на козата Самоков"). Една възможна причина може да била по-различния предмет на дейност (освен желязо, е добивано злато и сребро). По времето на съставяне на документа, населението на селата по южните и югозападни склонове на Витоша се занимавали предимно с железодобив и вероятно в по-малка степен с добив на благородни метали.Въпреки че не ясно кои села са добивали злато и сребро, може да се предполага на основата на археологически и геоложки данни, че това са с.с.Диканя, Лисец, Козич, Дрен, Чуйиетльово, Боснек и др. Няколко години по-късно икономическата обстановка в района се влошила. Увеличили се беззаконията и произвола на местните власти, което от своя страна сериозно разстроило рудодобива. Както се вижда от цитирания по-горе документ от 1635 г. "вследствие големия терор и угнетение" рударите от Самоковско се разпръснали и тълпите бегълци се насочили към Софийската каза. Напълно запустели рударските села Козич и Дрен (Пернишко). Все пак с.Диканя се запазва и според данъчен регистър от 1640-1646 г. то е имало ок.60 домакинства, които са се занимавали с рударство и поради тази причина са били освободени от извънредни данъци.Отглас от усилната рудодобивна дейност по това време са цяла поредица от по-късни сведения. В тях се говори за голяма златно-сребърна мина, която някога е съществувала на Витоша. Информацията за златните и сребърни руди обаче е била широко разпространена сред местните хора, както личи от един документ, писан през 1671 г. В пътеписа на неизвестен автор по този въпрос се казва следното: "След като проучиха, те (местните власти) ми приведоха различни доказателства, че тук може да се намери хубава златна руда".
Значимостта на старата мината край София е била оценена по достойнство от тогавашните картографи. Върху няколко географски карти, издадени през XVII и XVIII в., вероятно заради нея се появява характерния за сребродобивните райони топоним "Monte Argentaro". Така например, върху две карти на Кантели да Виньола от 1679 и 1684 г., отнасящи се до земите от Белград до Черно море, планината южно от София е наречена "Monte Argentаго". В картата на Герард и Леонард от 1730 г., съхранявана в НБ „Св.Св.Кирил и Методий", от планината "Monte Argentaro" извират реките Искър, Струма и Марица. С това име е наречена и планината южно от София в картата на Тобиас Конрад Лотер от 1739 г., а в съставеният през 1771 г. "Опис на турските области и християнските народи" също се говори за златодобива на Витоша: "Някога от Витоша добивали сребро, злато, свинец и драгоценни камъни". Почти по същото време (1786 г.) през София минал пътешецтвеника Луизияни който ни е оставил едо по-подробно описание на местоположението на тази мина: "На запад от града лежи една планина, която щурците наричат Витуш. На върха й се намира една равнина, на която растат голямо количество благоуханни цветя. Тук има и една златна рудница, която обаче не се обработва". За нея говорят в своята "География" и двамата арменски учени Инджсджиян и Агонц, които на няколко пъти минават през българските земи в периода 1792- 1804 г. Те посещават и някаква пещера край София и видели в нея инструменти за сечене на монети, останали според местните жители от съществуващата в миналото тук монетарница. "На това твърдение може да се вярва, защото в този край има следи от златни мини. Това особено проличава при проливни дъждове, защото пороите носят със себе си тебир, което не е нищо друго освен златен прах", добавят двамата пътешественици.Споменатите по-горе сведения, намират потвърждение и в други извори от първата половина на XIX в. При описанието на София в издадена през 1835 г. книга на Неофит Бозвели, между другото се казва: "Близо е и Витоша планина, която е прочута с разните си руди и драгоценни камъни". Добре осведоменият Ами Буе (1836-1838 г.) също не изпуска случая да спомене за стария рудодобив на Витоша: "Планината Витош, близо до София има славата на много рудоносна. Споменават се не само среброносни руди, но дори и за злато. Като се съмняваме в точността на този последен факт, смятаме, че другият е вероятен, понеже има следи от много стари мини". В "Деница новоболгарского образования", издадената през 1841 г. от Васил Априлов се повтарят думите на Неофит Бозвели: "Тя София има благоприятно местоположение и се намира недалеч от планината, наричана Витоша, известна с железни руди и други ценни изкопаеми" . Богатствата на Витоша са известни също и на К.Фотинов, който през 1843 г. пише: "На два или три часове разстояние намерува се прочуената за разни и многоценни руди планина Витоша".Очевидно рудоносността на Витоша е била широко известна и впечатляваща и е естествено този факт да намира място в повечето описания на София. Така например Иван Богоров през 1846 г., говорейки за гр.Самоков и неговите околности очевидно има предвид златните и сребърните орудявания на запад от града,в южните склонове на Витоша: "Казват, че се намира още златна и сребърна руда, но не знаят как да я работят". Към споменатото можем да добавим и други едни думи на Иван Богоров от 1851 г., отнасящи се вероятно до същите орудявания в района на с.с.Ярлово, Боснек и Г.Диканя: "София или Триадица, недалеч от планината Витош, гъбава е сруди".
Официалните власти също правят опити за изясняване на перспективите за добив на руди от Витоша. В писмо на Великия везир до управителя на София от 13 септември 1847 г. се казва, че "в планината Витоша, близо до София се установило, че има руди" и че „за откриването им ще бъдат изпратени специалисти, на които трябва да се оказва съдействие ".За плавенето на злато в района през 1869 г. Фердинанд фон Хохщетер съобщава следното: "В промивалните край Витоша наред с магнетита се среща също и злато под формата на фин пясък до зрънца сразмер палеща. Когато селяните добият няколко драма, те го продават на златарите в София и Самоков. Този добив на злато все пак е минимален и без никакво значение". Професор Симе Любич също споменава, че "м сега край София плавят злато".
След Освобождението, плавенето на злато продължило, но добивът е бил все така минимален. По този повод през 1880 г. Камий Янсен казва следното: "По южния склон на планината Витош събират още една жълтеникава пръст, която съдържа късчета злато; след летните бури македонците и циганите идват, тази пръст в потоците промиват и отнасят утайките, които съдържат злато. Народната банка в София притежава малко количество от него". За коренните златни и сребърни находища Камий Янсен много точно сочи южните склонове на Витоша: "околностите на София са богати на руди иВъв Витош и планините Рило се намират въглища, желязо, сребро, мед и дори злато", а "по южния склон на планината Витош се намират злато- и сребросъдържащи скачи" . Сведението на Хохщехер, че при плавенето на магнетит за самоковите, често се намирало и злато, се потвърждава от първият съвременен български геолог Георги Златарски: "Приказваха ми, че много пъти намирали в магнетитовия железен пясък малки люспици злато. Това се случвало най-повече в околностите на Самоков, в потока Палакария, който извира от южната страна на Витоша".
В края на XIX в. е записано и едно предание за златодобива на Витоша. Според Ихчиев то отразява събития и факти от XVII-XVI1I в. Единият от тях е съществуването на монетарница в София (в Княжево), а другият - златодобива на Ви тоша. В тази легенда, разказана от баба Севастия Кожухарова, нещата са предаде така: "Работниците в монетарницата с козиняви чувалчета на гръб са пренасяли златните и сребърните руди от там в Боянскатарека или т.н. Крива река, за премивапето на рудата; защото, знаяло се, че по течението на тая река, на близо до зарбханата, е имало направени изкуствени приспособления, нарочно за очистването и премивапето на златните и сребърните кюлчета - руди. Също тя има добрината да ми разкаже, че по предание и по разкази на стари хора е чувала, па и сама като дете е гледала, как софийските златари заедно с чираците си са отивали по онези места на реката и търсили в края на самата река, па и по брега златен и сребърен пясък, който бил изоставен като непотребен от служещите в зарпханата. Софийските златари дори до 50 години са търсели по реката остатъци от златен и сребърен пясък".
Рудата е била добивана на Витоша, на място е смилана и частично обогатявана, след което били пренасяна до склад, намиращ се в монетарницата на пътя Княжево-София в м.Лагера. Накрая златото е било отделяно в златарски корита (шлюзове) по Боянска река. Изглежда, че тази организация на производството е възприета от съображения за сигурност и по-ефективен контрол на добива.
Според друго едно предание, преразказано от П.Делирадев "старото население на Княжево, т.н. клисурчаии, разказвали, че латинско време се добивало много злато от Витоша и Люлин". А специално "за промиване на златоносните находища на Люлин, по южните скатове над ж.п. линията, латинянитеуж бил прехвърлили водите на витошката река Планиница".Къде е добивана тази "златна и сребърна руда" не е известно, но се знае със сигурност, че в Боянската река е плавено речно злато.Опълченецът Димитър Пенев,описвайки детството си в средата на миналия век (ок. 1860 г.), между другото пише: "На няколко пъти заедно с майстора си златар бяхме около Вайсоеата - тогава Чорбаджиосманова воденици да промиваме злато от пясъка. В един два дни измивахме един напръстник злато". Споменатата Вайсова воденица се е намирала на днешния площад "Възраждане", където е имало дълбок 5-6 метров отбранителен ров,свързан с отклонението на Боянската река при пл.Руски паметник.