История за манастира - информация от сайта му

За съжаление, Кладнишкия манастир не разполага със запазено книжовно наследство. А от най-съвременната му исторя, на която сме свидетели и ще разкажем като очевидци, би могло да се очаква, че ще научим твърде малко конкретни и неоспорими неща за неговото възникване, развитие и духовна роля. Освен няколкото надписа върху стенописите в храма ние разполагаме с една история написана от нашия виден етнограф и общественик Димитър Маринов, според разкази на местни хора, която е публикувана във вестник "Народен страж" и с един ръкопис на монахиня Павла, писан през 1957 година вероятно под влияние на споменатата история, в който се преплитат благочестиви, романтични, героично-патриотични легенди и исторически факти. Липсата на документи и достоверни факти, обаче, се наваксва чрез своеобразно устно предание, в което за жалост рядко се говори за духовност и дори не присъстват духовни персонажи, а ако присъстват, те най-често са игумени-комити.

Източник: http://sv-nikola.hit.bg/

P.S.: Публикуваме пълния текст на историята поднесена ни от отец Илия Христов, която бе публикувана във вече несъществуващия сайт на манастира, цитиран по-горе:

"За съжаление, Кладнишкия манастир не разполага със запазено книжовно наследство. А от най-съвременната му исторя, на която сме свидетели и ще разкажем като очевидци, би могло да се очаква, че ще научим твърде малко конкретни и неоспорими неща за неговото възникване, развитие и духовна роля.
Освен няколкото надписа върху стенописите в храма ние разполагаме с една история написана от нашия виден етнограф и общественик Димитър Маринов, според разкази на местни хора, която е публикувана във вестник "Народен страж" и с един ръкопис на монахиня Павла, писан през 1957 година вероятно под влияние на споменатата история, в който се преплитат благочестиви, романтични, героично-патриотични легенди и исторически факти. Липсата на документи и достоверни факти, обаче, се наваксва чрез своеобразно устно предание, в което за жалост рядко се говори за духовност и дори не присъстват духовни персонажи, а ако присъстват, те най-често са игумени-комити.
Без да отричаме неоспоримите заслуги на нашите борци за национално освобождение, искаме да напомним, че такива истории, много от които съчинени с най-искрени родолюбиви чувства, се настаниха трайно през последните 60 години и тенденциозно замениха истинската духовна история на нашата Църква. Благочестивите поклонници добре знаят, че няма български манастир, в който да не ви покажат скривалището на Левски или тайния изход през който е избягал от турците. И това, разбира се, е патриотично и нравоучително, макар в повечето случаи да е измислица, но още по-добре щеше да бъде, ако нашите обители съхраняваха и спомена за духовните подвизи на своите братства тъй, както това са правели нашите духовни братя в миналото. Защото, както ни учи Светата църква, врагът на човечеството е вътре в нас, а не навън. Той не е физическият ни поробител, а онзи, който е обсебил и лъже душите ни. Затова е и наречен "дявол" - сиреч лъжец и клеветник. Той поражда нашата човешка гордост, която затваря духовните ни очи, пречи ни да съзерцаваме Божията слава, кара ни да се поробваме един другиму и да не бъдем църква. За онези, които са го надвили, които са се приближили до Бога и молитвено са се застъпвали през вековете за нас грешните и себелюбивите, за тях трябва да пазят спомен манастирите.
И днес в България има среди, които много държат църковността да се отъждествява със социална ангажираност и патриотизъм, а духовността с култура и образованост. Те не желаят да признаят, че съществува реалност, която е много по-висша от всяка човешка организация и всеки човешки напредък. Църквата винаги се е молила и ще продължава да се моли с любов за тяхното вразумление, за да не приковават с безверието и властта си погледа на народа към земните реалии, и да не обвързват душата му със собствените си амбиции, защото всичко това е гибелно най-вече за тях самите. Нека си спомним близкото минало и думите на апостола: "Недейте се лъга: Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне" (Гал. 6:7). Съвременният българин може и да не е особено ревностен в своята религиозност, но той има много богата душевност, съпроводена с изтънчена чувствителност и рядката способност умело да претворява своите преживявания и мисли. Нека онзи, който посяга на душата му, да се замисли за греха, който слага върху си.

ИСТОРИЧЕСКИ ИЗВОРИ
Статия на Димитър Маринов, публикувана във в. "Народен Страж" през 1929 г.
Историята на Кладнишкия манастир, разказана от игумения Павла, по думите на поп Стоян Иосифов

Най-сетне, за наша голяма радост, манастирът ни се сдоби с текст, отнасящ се до историята му, който е подписан от неоспорим авторитет.
Името на Димитър Маринов, по-късно свещеноиконом, е познато не само на специалистите етнографи, фолклористи и културолози, но и на всички онези българи, които са се вълнували от събитията след Освобождението и познават историята от този период.

Димитър Маринов (1846-1940), остава от рано сирак и детството му е безрадстно и пълно с огорчения. Попада в Рилската света обител търсейки закрила и там бива забелязан от Неофит Рилски, който го взема за свой послушник и ученик. От този ден, макар и напускайки манастира, живота му остава за винаги обвързан с Българската Православна църква в която той се завръща като свещенослужител на 75 годишна възраст през 1916 г. След много перипетии той успява да се изучи следвайки последователно в Цариград, Лом и Билград и завършил образованието си учителствува в гр. Лом. Негово дело е поредицата "Жива старина" в която с най-големи поробности описва бита, обичаите и езика на българите от северозападна България. Оценен е по достойнство от своите съвременници Михаил Арнаудов и Иван Шишманов. Не е изключено, макар и малко вероято, покойната игумения Павла да се е познавала лично с него, защото нейният монашески път започва от братството на "Белия краст", което се е помещавало в Курилската св. обител "Свети Иван Рилски", където в края на живота си свещеноиконом Маринов е бил изповедник.
Този текст ни бе предоставен любезно от г-жа Зорка Иванова Добринова, близка приятелка на покойната игумения. Очевидно е, че разказваната от монахиня Павла истори на манастира е заимствана до голяма степен от разказа на Димитър Маринов и е поукрасена с житейска интрига. Наше задължение остава, да сравним упоменатите по-долу факти с манастирската архива, предадена през 1957 година на Държавен архив гр. Перник, за да потърсим преки или косвени доказателства за тяхната достоверност.

Д. МАРИНОВ
КЛАДНИШКИЯТ МОНАСТИР "СВ. НИКОЛА"

География. Монастирът "Св. Никола" се намира в землището на с. Кладница, от дето носи и названието "Кладнишки". Селото Кладница се намира в Софийска околия, под южните поли на Витоша, под самия планински връх Смедовица и е разположен на дясния бряг на реката "Кладнца" или "Кладнишка река". Тая река, по-горе над селото при поляната "Ралевица" се събира от два притоци. Десния приток има две имена: до връх Брезовица се казва "Йордан", а по-долу от Брезовица - "Зла река". Тоя приток се събира из крайните поли на върха "Селимица", който е покрит с хубава борова гора. Левия приток се казва "Еничерски камък".
Селото Кдадница има около 120 къщи и поминъкът на селяните е скотовъдство, понеже по склоновете на Витоша има широки пасбища. Земеделието е също техен поминък, но земя имат много оскъдно.
Един километър над селото, на един висок върх, днеска гол, а някога обраснал с гора, наречен "Градище" е разположен монастирът "Св. Никола". Той е обкръжен от реките ''Йордан" и "Еничерски камък" а около него са върховете: Чукатица, Брезовица, Стефановец, Средньо бърдо, Круша, Поляна и Смедовица. Тъкмо на лева страна срещу манастира през реката Еничерски камък се издига скала "Плачи камък", която и днес припомня една много трагическа случка, станала някога, при нашето политическо крушение, за която случка ще се каже тук по-долу.

История. За върха "Градище" има народно предание. "Някой си болярин е владеел някога целия тоя край със селата: Владая, Мърчаево, Кладница, Сръбски Самоков и Кръпец. Тоя болярин докарал бил селяни из Сърбия и ги заселил, в Сръбски Самоков та му плавили железо. Железо се плавило из всичките притоци на река Струма в тоя край, но най-много в селата Сръбски Самоков и Кръстец /Кръпец/. В Сръбски Самоков се плавило железо из реката Матница - приток на Струма, а в Кръпец - от самата р. Струма и от притока наречен Врело.
Тоя болярин имал на Градището кула /замък/ с църква. Когато турците ударили на българите, кладнишкия болярин се затворил в своята кула и оттам се бранил срещу турците. Най-напред той се бранил при местността "Пещерата" в землището на с. Боснек, в крепостта Живата вода и в другите крепости при селото Кръпец, при старата църква Св. Петка, при селото Самоков и най-после се оттеглил в "Градището" над Кладница. Тук била приготвена много храна за дълги години, па и за вода не е имало оскъдност, защото днешната река "Еничерски камък" тогава е била прекарана през тръби под земята, та текла в Градището и е изтичала на другата страна пак през тръби, при поляната Ралевица, това е било направено тайно и майсторски, та никой не е можал да познае.
Самото "Градще" е имало двойни зидове. Едните са били до-долу около върха, а другите били на самата чука. Във вътрешността на тия две крепости имало две църкви: в долната е била църквата "Св. Никола", която именно съставлява днес монастира, а в горната - "Св. Петка", чиито развалини се виждат и днес има само едно параклисче.
Преданието казва, че боляринът с своите момци се бранил дълго време срещу еничерите. Един ден една жена отсъствувала без да я види някой, нарочно или случайно се не знае, излязла из долното кале и се разхождала покрай вратата. Турците я видели и уловили - турнали я на мъка и тя всичко изказала, Между другото тя изказала и откъде взимат войниците вода. Като не могли турците да влезнат в калето, защото тайните врата били затворени, те счупили кюнковете и отбили водата в коритото. Вътре в калето останали без вода. От тогава тоя приток останал с името "Еничерски камък". Войниците, лишени от вода, не са могли да се бранят вече дълго време. Те са предложили да се предадат на вяра и турците приели. Когато, обаче отворили вратата и се предали, еничерите ги изловили и всички до един изклали заедно с болярина, това клане се извършило на срещния камък, от дето носи и името "Плачи камък", защото били изсечени всички: и мъже, и жени, и деца и плач се издигнал до небеса. От тогава е останала думата: "Турчин вера нема".
След сечта калетата били разрушени, а сградите ведно с църквите изгорени и разрушени. имотите били завладени от предводителя на еничерите, чиито наследници в най-първо време били Осман паша и брат му Саид паша в София.
Селяните, които помнели за тая случка по предание ходили на туй място, та се молили Богу. По тоя начин църквите станали место за богомолство и местността - Градище - свещенна. Селяните поправили и обновили църквата "Св.Никола" по такъв начиа: дедо Тодорин от Кдадница твърди, че Градище е било монастир с две църкви "Св. Никола" и "Св. Петка" и на тоя манастир били подарени от болярина големи пространства пасбища и гора. Цялата планина Селимица и Смедовица, покрити с борова гора, са били някога монастирски.
И това ще бъде най-вероятно. Когато селяните обновили църквата т.е. монастира, софийският паша, който бил заграбил имотите му от страх да не би да му отнемат и планината, разрушат църквата, като казал, че той няма да позволи да има църква, или монастир в неговия пашалък. Това не е истина, защото в софийско е имало толкова други монастири, но тук не е давал да се поднови тоя монастир, защото се боял да не би да му отнемат заграбените монастирски имения. Така тоя монастир запустял, но пак селяните не преставали да ходят на това място на Св. Никола и Св. Петка, да колят курбани, да светят вода и да се черкуват.
Така изминали дълги години, Най-после в 1830 година един богат селянин от Мръчаево на име дедо Спас /Бурнов/ сънувал, че трябва да обнови тоя монастир. Това му се присънило няколко пъти и той решил да го поднови. Никому нищо не казал. В това време софийски паша бил потомъкът на някогашния владетел на монастирските пасбища заедно със самоковите. Той бил наложил на Християните те нов данък - 12 драма вълна на овца. Събирал го и го продавал уж за помощ на турската войска, а в действителност парите влизали в неговия джоб. Тоя данък много тегнал на селяните. Заради това войнишките сили решили да се оплачат на султана в Цариград. Тайно избрали и изпратили в Цариград най-заможните селяни в цялото Софийско; дедо Спас от Мръчаево, дедо Никола Дангура от Ресник и дедо Пейчо от Ярчиловец.. Тия тримата отишли в Цариград и приготвили прошение до султана. Но понеже нямало как да се доберат до него, те преседели там три години, дошла им такава оригинална мисъл. Приготвили дълъг прът и отишли там, дето султанът щял да мине един петъчен ден, за да отиде в джамия. Когато се задал те надянали прошението на пръта в го издигнали. Султанът видял това в изпратил едного от своите явери /приятели/, та зел прошението, Не минало ни една неделя и на хана дошъл друг яверин, та извикал тримата войници-селяни при него. Преданието казва и дедо Тодорин потвърждава, че споменатите трима старци лично излезли пред султана, които ги разпитал за новия данък. Като му разказали, султанът казал: "Ето, тоя данък опростих: от днес няма да плащате вече. Имате ли да просите друго нещо?" Дядо Спас коленичил, целунал султанската дреха и рекъл: "Царю честити, данъка си простил и опростен е вече, но отпосле никой няма да знае, кой цар го е опростил. Да бъде твоето име вечно, нареди ни да направим Божи домове, в които вечно да молим Бога за твоето здраве. Турците си имат джамия, евреите имат хавра, а ние няма къде да се молим Богу. Подари ни и това!"
Султанът му казал да се дигне и рекъл: "И това нека бъде! Кажи къде искаш да правиш църква и къде е имало стара църква?" Дедо Спасе казал: "Царю честити, под село Кладница у Софийско имало стар манастир "Св. Никола". Тоя манастир моля да подновим, та да се молим Богу за твоето здраве!" - "Нека бъде!" - рекъл султанът и заповядал на секретаря си да забележи.
"Ти няма ли що да просиш?" попитал султана дядо Никола Дангура "И аз моля да ни позволиш да направим у наше село църква, дето е имало и "другош". - отговорил дедо Никола. "Нека бъде'" рекъл султанът. .
После попитал и дедо Пенчо какво ще иска. и той помолил да му позволи да направи църква у селото Ярчиловци. И така, на тия трима старци били дадени четири фермани: един, с който се заповядвало да се дигне данъка до 12 драма вълна на овца, и трите други с които се заповядало да се направят манастири Св. Никола при Кдадница, църква в с. Ресник и Ярчиловци.
Когато стигнали в София тримата старци се представили на пашата и му показали четирите фермани, тогава бил Осман паша. Данъкът бил дигнат. А за църквите и манастира Осман паша казал на дедо Спасе: "Спасе бре, ти очеш да бъдеме ние с тебе едно, вече да нема турчин, да нема българин. Това мъчно става, бре синко. Ти ядеш свиня, а я ручам кокошка, може ли да седнем на една софра?
"Видиш ли, паша? - отвърнал дедо Спасе: братството не е за софрата, а за устата, за езика, що кажеш тизе, ние да те слушаме, а що кажеме ние, ти па нас да слушам. А на софрата, ако седнеме да ручаме: ти си бъркай у твоята паница, а я да си бъркам у моята: ти си иди у джамия, а я да си одим у църква, Така заповедуе царот, да е жив навеки."
Осман паша млъкнал. Тримата старци си излезли и всеки отишел в селото си и се заловил за работа.
Дедо Спасе като стигнал до Мърчаево не се бавил, но отишел в Кладница, събрал селяните и им съобщил за царския ферман. Всички селяни се съгласили и зарадвали, само един заможен селянин, дядо Стойко, бил противен, но никой не го слушал.
Всичките селяни на чело с дедо Спасе отишли на Градището. Колко се зачудили, като видяли, че около църквата било разчистено и самите зидове отринати. Никой не е знаел, кой е сторил това. Разпитвало се дълго време, но никой не се обаждал. След две години, дедо Спасе узнал, че това бил сторил Христо дедо Николов син. Той нощно време ходил на Градището, та копаел и чистил около църквата. Христо това правил, защото св. Никола му се явил на съне и му заповядал да отиде на мястото да чисти, Понеже имал голям страх от турците, вършил това тайно и нощно време.
Дедо Спасе, с фермана в ръце, почнал обновлението на манастира през пролетта на 1841 г . а манастира се свършил в 1845 г.
Нужните парични средства за подновяването, дедо Спасе събирал от милостиня. Но понеже тая година бил голем глад, то селяните са давали по паничка брашно и така събраното брашно, дедо Спасе продавал за да доизкара започнатата църква. Той продавал и стоката си, що имал и плащал на майсторите Боне и Михалко от Жабляне. Когато църквата била готова вече и всичко свършено, требвало е да се плати на майсторите, колкото са имали да вземат. Пари немало. Тогава дедо Спасе казал на сина си да изпрегне от колата двата си вола, зел ги и казал на майсторите: "Ето,майстори, земете воловете, па ги преценете за колкото щете. Повече от Бога!" Майсторите като видели това, зели воловете и рекли: "Другото просто от Бога". Така бил обновен манастирът св. Никола.
Дедо Спасе останал в манастира и тамо живел като пръв игумен. Той изпращал някои слуги по селата да събират милостиня и селяните давали с радост кой каквото имал. Така се минали три години и монастирът се посдобил със стока и имот.
Но Осман паша в София не спал. Той узнал за напредването на монастиря и се боял да не би дедо Спасе да отиде пак в Цариград и е други ферман да повърне заграбените от прадеда му и владените от него монастирски планини с пасбищата и горите, А това дедо Спасе, като че ли бид замислил да стори, само чакал да позакрепне монастирът. За това турци са изпращали хора да го убият, но дедо Спасе взел мерка.
В манастира той държал три много зли псета, които не пропускали никого да приближи. За тия псета се знаело навсякъде из селата: знаяли са и всички в София. През пролетта на 1848 година пъдарят ефенди Ахмед, арнаутин, дошъл в манастира и казал на дедо Спасе: "Вчера са избегали от хапуза хайдуци и се скрили тъдева из Витоша. Излезла е потера да ги гони и довечера може да ти дойде на гости, псетата да бъдат вързани да не направят пакост и да ти донесат беля на главата." Дедо Спасе повярвал на тия Ахмедови думи и вечерта вързал псетата, Била хубава вечер и петима турци познати на дедо Спасе, дошли в монастиря. Той ги посрещнал, въвел ги в стаята и взел да им прави кафе. Един от тях казал: "Ти, дедо Спасе най-напред да ни отведеш да видим църквата, що си я направил, та и ние да се помолиме Богу, а после ще пием кафе". Дедо Спасе ги послушал. Магерът Раме, син на дедо Вукоте от Драгичево, запалил борина и тръгнали: Раме напред, турците по него, а дедо Спасе по тях. В магерницата оставало само внучето на дедо Спасе.
Като влезли в църквата, турците затворили врата, уловили дедо Спасе, свалили го долу и турнали му главата на прага: "Ти църква правиш, монастир градиш, а! На ти тебе църква, на ти монастир!" И му отсекли главата. После насекли и Раме. Те викали, плакали, молили се, но нищо не помогнало. Детето в магерницата, като чуло тоя вик и плач, разбрало, че с дедо му и с магера Раме става нещо и се скрило зад вратата.
Турците като насекли дедо Спасе и Раме, тръгнали си. Един от тях се сетил за детето в магерницата, и понеже са били познати, се уплашили, че ще ги издаде. Върнали се в магерницата, търсили го навсякъде, но не могли да го намерят. Те си тръгнали. Детето обаче се задало из зад вратата да види турците, и един го съгледал. Те се повърнали и убили и детето с пищов.
Минали четири дни, и никой нищо не знаел, никой нищо не подозирал. На четвъртия ден един от момците, които били изпратени по милостиня, по име Христо, се върнал, като влезнал в монастира, той видел псетата на вратата на църквата лежали и жалко скимтели. Като отишел и надникнал в църквата, той видел дедо Спасе и Раме насечени. Уплашен той се затичал в селото и обадил на селяните за това убийство. Селяните отишли в монастира, видели закланите в църквата, а намерили и детето убито зад вратата. Някои по-първи селяни отишли веднага в София и обадили на пашата. Пашата изпратил един чиновник от конака да издири работата, тоя турчин не дал да ги опеят, но заповедал да изкопаят един трап и в тоя трап закопал и тримата убити. После Осман паша затворил всичките заможни селяни от Кладница. Държал ги 1-2 дни затворени, и като взел от всекиго по 500 гроша, пуснал ги. После наложил на целото село преки данъци, "кръвнина", за дето са убили в тяхното землище трима чоаеци. Селото изплащало налога две години.
Тоя дедо Тодорин е ударил първата копка при подновяването на манастира. Той е видял всичко и доживял беше да ми разкаже всичко това, което никой не можеше да ми разкаже.
Дедо Спасе както се вижда от тия редове, писани тук под диктовката на очевидец, е свързал живота си с историята на Кладнишкия манастир "Св. Никола". Той е извършил едно голямо богоугодно дело, за което е погинал с мъченическа смърт. Той заслужава вечна памет.
След дедо Спасе в манастира игумени са били: неграмотмият Ананий, който седел около 6 години /до 1854 г./, Иларион, който седел две години /1856 г./, Ксофит 1858 г., йеромонах Ананий в 1871 г., поп Иован, в иночество Иоаким, който седел нещо две години /1875 г./, дякон Иларион, а после монах Пахомий, които управлявали манастира до 1875 г., както се вижда от една приписка, която съобщавам по-доле След Пахомия, монастира цели 20 години се управлява от мирско лице. Така дедо Панчо управлявал осем години /1885г/, а след него дедо Стефан ковачът - 12 години /до 1895г/. В 1895 г. игумен бил йеромонаха Исайя, а сега е свещенникът от с. Кралев дол.
Църквата извътре е изписана с изображения, но зографията е нова, груба. Артиката е направена в 1866 г,, което се вижда от надписа "Знати се когда се согради тая артика на лето 1866, епитроп Ванчо Дойчинов и Неофит монах" и пред вратата на църквата има ликът на Арахангел Михаил: "Писец Константин Антикаров 1885 год. юний 25".
В монастирските книги намерих следните бележки:
На литургията от 1824 год. е отбелязано:
"Ананий йеромонах игумен 1845 л. март 25 д." От тая бележка излиза, че Ананий бил още при дедо Спасе като свещенослужител и игумен, а дедо Спасе бил като епитроп. Друга бележка: 1851 г. месец август 14 д. дойдох Пахомий монах на Дионисия син от София игумен в това време".
В книгата "Правило к божественнаго причащения има и такива бележки:
"Назнахавам коги се тури у София немската куруна бандера.1851 г. октомври 18 д."
"1831 г. месец декември 25 д., коги мори морилата"
"1846 дойдо аз Генадий от Брезник на манастир Кладница свети Никола при поп Иоаникий от Бобошево. Тогава беше много скъпия за пари, немаше търговец за стока, нема пари да земе за нищо, войска много враве, размирица голема".
В манастира има осем стаи за гости и други още четири за слугите.
Преди 40 години, горе в църквата "Св. Петка" като се копало, били намерени повечето от 20 пиринчени кръстове. Тая кръстове болните лепят по болните места и получават изцеление. Сега са останали от тях само седем.
В 1871 г., когато Софийската църковна община е описвала имотите на монастирите в Софийска епархия, монастирът Кладнишки под управлението на йеромонаха Ананий е имал 2 кила чисто жито, 5 кила овес и лимец 25 кила лимец, 8 говеда, 1 чифт волове, 2 товарни коня, едно малко конче и 4 свине.

ИКОНОМ МАРИНОВ

Печатено във вестник НАРОДЕН СТРАЖ
Г. ХI, бр. 7 и 9, от 1929 г. София
Полумесечно списание на Софийската епархия
Статията съдържа много печатни грешки, които не са поправени.

Тая малка история преписах аз,
грешния раб Божий Борислав ГЕОРГИЕВ от София.
Бях на почивка в манастира със сестра ми Адриана боляща.
Лето Господне 1976.
ДА ПОМЕНЕТ НАС ГОСПОД БОГ ВО ЦАРСТВИЕ СВОЕ
   
Историята на Кладнишкия манастир,
разказана от игумения Павла,
по думите на поп Стоян Иосифов,
от когото е приела манастира на 14 март 1957 година.
С Божия воля.

Манастирът „Св. Никола", край село Кладница, където е сега, е бил построен през 1841 година. Над притвора в църквата има надпис: „Создася церква храм св.обител Святому Николаю в лето 1841, отца игумена Анания, устабаши Боне и Михалко".
Преди тази дата манастирът е бил по-горе, на мястото на сегашния детския лагер „Иван Гарванов". Земята е подарена от бившата манастирска управа през 1929 година на „Мини-Перник" за децата, при едно условие - да имат добросъседски отношения, каквито са били от постъпването ми до днес.
До септември 1944 година е имало книга, в която е описвана историята на манастира ни. Тя се е носела от ръка на ръка от хората, които винаги са я връщали в манастира. Наскоро след 9-ти, с извинение, един прост човек я изгорил. Казал пред хората: „Сега са дошли комунистите на власт. Те не вярват в Бога аз я изгорих, за да си запиша един плюс". Това не е нито плюс, нито актив, защото историята не държи страна никому. Тя говори само истината. Този човек го прегази рейс, като пиян.
Старите хора казаха: „Изгори книгата с историята на манастира и Бог го наказа". Съдържанието на книгата ми разказа поп Стоян Иосифов. В нея е било написано следното:
„Кладничани в турското робство са били с борчески дух, често са въставали против издевателствата на турците. При една по-голяма неприятност между турци и кладничани, последните трябвало масово да се скрият в своя манастир. Манастира бил като крепост, заграден с голяма каменна ограда, остатъци от която има и днес, споени с вар и пясък, като цимент.
Пашата, който владеел Кладница и околните села казал: „Сега ще докараме войска от София и ще избием всички въстанници, и техните роднини". Водител на въстанието бил Горан, от Кладница. Той имал годеница от съседното село Студена. Като разбрала годеницата му, какво е положението, и тя дошла в манастира, да дели неговата участ. В стария манастир се скрили много хора - мъже с оръжие, жени, моми и стари хора - всичките близки на въстанниците. Турците докарали войска и се установили на лагер под едни големи скали, над манастира, на около 500 метра по посока на х. Селимица. Сега тези скали ги наричат „Еничерски камък". От високото те могли да наблюдават манастира и чакали сгоден момент да нападнат. А Горан говорел така: „Турците да ни държат обсадени цяла година, ние ще издържим за храна, но ако се сетят да ни отбият водата, повече от седем дена няма да можем да издържим". Това го чула и годеницата му, която постоянно била около него. Водата стигала в манастира чрез тайни канали и входове от рекичката, която идва от към х.Танчовица. Един ден тази неразумна мома се обидила на своя годеник за нещо, почиващо на ревност. И решила да му отмъсти. Започнала настойчиво да говори, че не желае повече да стои обсадена. Искала да си отиде в Студена. Горан и отговарял: „Как ще си отидеш, ще те убият турците!". А тя му казвала: „Няма да ме убият. Някоя тъмна, безлунна нощ, каквито често има в Балкана, ще проверим от вътрешната страна със стьлба, дали няма турци от външната, до оградата. И ако няма, леко ще ми отвориш вратата, аз ще изляза, ще легна да пълзя, докато изляза по-далеч, за да не ме забележат и тьй ще си отида в Студена".
Той дълго я уговарял да не прави такъв риск, без да подозира, какъв пъклен план крие в себе си и най-после решил да я пусне. Една нощ проверили и видели, че няма турци, той леко и отворил вратата. Тя легнала и започнала да пълзи в негово присъствие. След нея Горан заключил вратата, прибрал се в манастира и отишъл в стаята си. Легнал да спи, вече било сред нощ. Като станал сутринта, той с ужас видял, че водата не тече в манастира. Ясно било, като бял ден, че годеницата му е направила подло предателство. Горан разбрал грешката си, но вече било късно. На седмия ден турците стоели пред манастирските порти. Те добре знаели, че без хляб не може, а без вода - още повече. Чакали обсадените сами да се предадат. И наистина, на другия ден Горан отворил вратата, но не за да се предаде, а пръв да се хвърли бой. Турците били повече и по-добре въоръжени, и Горан пръв паднал мъртъв в неравната битка. Една част мъже, жени и деца тръгнани да бягат към селото но турците ги застигнали. Малка част от тях оцелели. Малко са хората спасили се от обсадата в манастира „св.Николай Мирликийски". От тогава баирът над мостчето го наричат „Плачи камък". Сега този баир е залесен от красива борова гора.
След потушаване на въстанието, пашата, който владеел околните села и Кладница, заповядал да се изгори манастира. Той казал: „Никога в тази местност няма да има манастир, щом като този послужи за прикритие на въстанници. Само султанът може да даде разрешение тук, пак да има манастир." Той смятал, че при онова робско положение едва ли можело да се намери човек, който да тръгне в Цариград при султана за разрешение. Такъв човек се намерил. Но преди той да донесе разрешението, кладничани заедно с останалите живи въстанници отишли на синура между Студена и Кладница, от към рудник Кладница, вземали камъни и ги хвърляли в землището на Студена с думите: „Проклет да е този, който дойде от Студена и се жени за кладничанин." На това място хората са нахвърляли цяла грамада от камъни и сега това място кладничани го наричат „Грамада".
По-късно един човек от село Мърчаево, Спас Бурнов - смел българин и ревностен християнин, отишъл в Цариград и подкупил с пари наколко турци. Подкупил ги за да му кажат как да се срещне със султана. Те му дали следния съвет: „Султанът в петък, в определен час ходи в джамията да се моли. Ти ще чакаш на улицата, недалеч от султанският дворец. От там султанът ще тръгне с хубава карета. Като наближи 20-30 метра до теб, ти моментално лягаш в средата на улицата. Каретата непременно ще спре и султана ще излезе. Ти веднага ставаш и почваш да му правиш големи поклони и темаанета. Той ще те попита: „Какво ти е? Болен ли си или нещо искаш?", и ти ще си кажеш болката. Спас Бурнов направил всичко по съвета на турците, и когато султана го попитал - „Болен ли си или искаш нещо?" - Спас отговорил: „Господарю не съм болен, но идвам с голяма молба към теб. Молба от жителите на село Кладница, от България. Лоши кладничани въстанаха. Скриха се в нашия манастир. Ние не можехме да не ги пуснем, защото казаха че ще ни убият. Но, когато се потуши въстанието, вашите турци, не само убиха въстанниците, но изгориха и нашия манастир. Пашата каза: „Никога вече на това място няма да има манастир. Само султана може да разреши да се построи манастир". И аз идвам с голяма молба - да ни разрешите да си построим пак манастир. Малко по-долу от тоя дето изгоря, за да се молим на Бога за Ваше и наше здраве, тьй като в Кладница и съседните села няма църкви".
Султанът попитал: „На кой светия искате да бьде посветен манастирят?". Спас Бурнов отговорил: „На Свети Николай Мирликийски - Чудотворец, както си беше и преди". Султанът казал: „А, добре, тоя светия е добьр. Когато морето, при буря се разлива из царградските улици, Ваште верни изнасят иконата на Св. Николай, правят молебен и бурята спира. Църквата трябва да бьде толкова голяма, колкото е била горе". Дал султанът бележка на Спас Бурнов, да отиде на другия ден в двореца му, за да си получи официален документ - Ферман за построяване на нова църква. На следващия ден Спас получава този документ и веднага се връща в Кладница, и го връчва на пашата. Пашата, при наличностга на този документ, не е имал куража да откаже построяването на храма.
Когато църквата била готова през 1841 година, пашата казал на всеослушание: „Аз му разреших на този гяур да направи църква, но когато и да е, аз ще му отмьстя, ще го убия". И един ден, този същия паша дошел в манастира, заедно с няколко турци-черкези. Млади хора от Кладница, иоито били в двора на манастира тогава, чули когато пашата казал на Спас Бурнов: „Отвори бе, гяур, да видя църквата, какво си направил?". Той отворил и всички влезли в притвора. Та на това място, Спас най-жестоко бил съсечен от черкезите. Затуй на стената в притвора, има написано едно антрефиле, което гласи: „Тоя паметник е на Спасете от село Мърчаево. Той е големи мъчнотии претеглил заради храма Св. Никола. После го и посекли турците унетре у черквата. И неговите синове и внуци изобразиха това изображение за воспоминание и душевно е им спасение - Спасе, Величко, Георгия, Петруна, Божана... и др. Изобразися за 12 рубли пет парчета..."
И още: „Создася церква храм св.обител Святому Николаю лето 1841, отца игумена Анания, устабаши Боне и Михалко".
До тук ми е разказано от поп Стоян Йосифов.
През лятото на 1957 година, в манастира дойдоха двама писатели. Единият от тях беше Звезделин Цонев, другият не помня. Те ме помолиха да им разкажа, това което съм написала до тук.
Звезделин Цонев ми каза: „Сестра, аз знам нещо за този манастир. Чувал съм го, като бях млад от един стар кладничанин". И ето какво ми разказа той:
„В село Кладница имало един човек, който се казвал Дончо Ватах. Той имал втора жена - Величка, която била много красива. Двамата живеели в махалата под манастира. Дончо бил чобанин - пасел овци - свои и на чужди хора. В балкана, бил във връзка с игумена и комитите, които често идвали тук по освободителното дело от турско робство. Деня прекарвали в планината, а през ноща идвали в манастира, където правели събрания с будните хора от село Кладница. Дончо Ватах бил смел българин и добър приятел на игумена Анани. Една привечер той се връщал с овцете си от балкана и близо до манастира, насреща му излезли няколко турци. Един от тях го попитал: „Дончо бе, има ли комити в балкана". Той им отговорил: „Няма никакви комити". Друг турчин казал: „Защо лъжеш бе, гяур? На нас ни казаха, че има комити". Тогава Дончо сопнато им отвърнал: „Вие ли знаете по-добре или аз? Няма никакви комити. Аз съм всеки ден с овцете в балкана и знам, че няма комити". Един от турците се обадил: „Я да го хванем и обесим на една върба". Друг рекъл: „Не! Ще се върнем с него до манастира и ако игуменът, и сега не ни отвори вратата, както преди, то тогава ще го убием пред манастирските порти". Като дошли до манастира, Дончо извикал силно на игумена да отвори вратата и да не се страхува. Игуменът знаел, той е умен и хитър и веднага отключил голямата порта. Всички, барабар с овцете влезли в двора.Тогава турците наклали насред двора буен огън, хванали Дончо и игумена, завързали ги с въжета и ги оставили надалече от огъня. Един от турците казал: „Сега, игуменът, ако не обещае да ни даде всичките жълтици, които има, ще изпечем и двама ви в този огън на ръжен! Като агнета!". Дончо се обърнал към турчина и му рекъл: „Ага, аз съм личен приятел на игумена и знам, че той няма никакви жълтици. Аз имам, но са в къщи. Скоро ходих в Цариград. Продадох много овце и агнета, и донесох цяла люлка с жьлтици. Отвържете ме. Ще се се кача на този камък (в двора имало висок камък), ще изсвиря една песен, и като чуе жената тая мелодия, веднага ще дойде. Много пъти, когато съм изморен от гонене на овцете из балкана и ме мързи да слизам до селото, изсвиря тази песен и жената веднага дойде. Игуменът заколи кокошка, жената сготви хубаво ядене, омеси ни и баница. И покрай мене и той си хапне хубаво. Щом дойде жената, ще я върна да донесе жълтиците, а после и на вас ще сготви хубаво ядене, и ще омеси баница". Турците се спогледали, усмихнали се и казали: „Качи се, гяур на камъка и свири". Дончо се качил на камъка и започнал да свири някаква мелодия. Един от турците се провикнал: „Защо свириш, гяур обърнат към балкана?" Нашият отвърнал: „Нарочно ага, та като се удари ехото в големите скали, канари и дървета, връща се в селото още по-силно и тогава по-добре жената чува песента. Ето няма да мине и половин час и жената ще дойде". „Свири гяур, свири" - рекъл турчинът. Посвирил Дончо песента и слязъл. И наистина, не минало и половин час, леко се потропало на манастирската порта. Дончо извикал весело: „Хайде, аги, елате да посрещнем жената". И всички турци се запътили радостно към вратата. Но, какво било тяхното учудване, когато вместо Дончовата жена видели пред вратата, десетина въоръжени до зъби комити. Комитите хванали турците, които били турски разбойници, убили ги до един и така спасили Дончо и игумена.

Това е малката история на нашия манастир!
Сестра ПАВЛА

Тази история е отпечатана в малка книжка по случай 160 годишнината на манастира със спомоществувателството на Иван Николов Благоев от село Кладница.
               
МАНАСТИРЪТ

Какво със сигурност знаем? Има сведения, че в периода XII-XIV в. той вече е съществувал като част от Софийското светогорие, разбира се, не на мястото където е изграден сега.

Малко по-високо от него преминава стар път, край който и днес се търкалят характерните за римските градежи почти квадратни, дебели около 5 см. тухли. Стоят и дебелите каменни зидове споени с хоросан, които явно са част от ограден зид, може би крепостен или манастирски. Може да се допусне, но не е доказано, че в древност манастирския комплекс се е намирал на това място. През тридесетте години то е заравнено и застроено от Мини-Перник за нуждите на детска почивна станция. Днес тази станция е безстопанствена и почти напълно разрушена, но така или иначе за цялостни археологически проучвания не е възможно да се мисли. Все пак, ако се намерят средства за частично разчистване поне на видимите зидове, би могло да се стигне до някакво заключение за тяхното предназначение.
От споменатия период до 1841 г. когато е построен сегашния храм, исторически сведения няма. През 1994 г. сред изхвърлени непотребни хартии се натъкнах на една ръкописна страничка от канона на Св. Иван Рилски. Не е датирана, но вероятно е от XVIII-XIX в., когато процъвтявал Рилският манастир и свързаните с него килийни училища. Тази връзка е очевидна и от едно запазено свидетелство за основно образование на името на Стоян Маринов от 1895 г. издадено му от Риломанастирското основно училище. Канонът, разбира се, може да е донесен в манастира и по-късно. Запазена е и една инвентарна книга от 1845 год., водена от монаха Ананий, който се счита за основател на съвременния манастирски комплекс.

--------------------------
Оцелял е един старопечатен "Псалтир" и едно "Софроние" с преписка: "Да се знае кога купихмо това савроние. Тогай беше сене 1864. Купи го Мартин Ватах, Илко, Игнат, Маринко, Андрея, Костадин, Марин за здравие и за душевно и за спасение. Амин. Купи го Марин и Даман за 76:20 гроша пари." През 1851 г. в манастира идва монах Пахомий на Дионисия син от София, както личи от една преписка върху изчезнал Ирмологий. Освен свещеномонаха Ананий монаха Пахомий в Кладнишкия манастир се е подвизавал и друг брат известен от надписите по много голяма част от богослужебните книги, днес загубени, - монах Исая от Тернов. Негов е бил гореупоменатия Псалтир, който носи подпис от 1882 година. Изглежда богослужебните книги са били донесени от него. Псалтир, Напрестолно евангелие и Октоих, Цветен и Постен триод, Минеи, всичките руски печатни издания от 1864-80 г., са били описани от служители на Пернишкия исторически музей през 1979 г. Цветният и постния триод бяха в много лошо състояние и ние ги предадохме на иеромонах Евгений през 1994 г., но с неговото напускане на манастира те се загубиха.
За периода, в който манастира е бил дом на енориския свещеник Стоян Иосифов до 1957 г., когато монахиня Павла става игумения, не бяха запазени никакви документи, освен такива, отразяващи състоянието на стопанството. Старите хора го помнят като добросърдечен и благоразположен човек. Джобовете му винаги били пълни с бонбони за децата.
"Баба Павла", както я нарича местното население е завършила френски колеж и училището за милосердни сестри при братството на "Белия кръст" в Курилския манастир. Тя престоява в манастира до 1989 г., когато се преселва в Господа. Периодът, както знаем е неблагоприятен за духовна дейност, но майка Павла съумява да поддържа добри отношения с атеистичните управници и благодарение на това храмът на манастира оцелява като една истинска съкровищница. Образована и общителна, тя поддържа контакти с много и различни хора от страна и чужбина, което става причина той да бъде посещаван и обгрижван с интерес и внимание.
Следващата страница, която ще отворим, обаче, е позорна и срамна. Вандалското присъствие на българска кинематография, с една от първите частни продукции - филма "Граница" през 1993 г., става причина да се предостави на местното население, като немни работници към продукцията, да прецени, разчиствайки сградите за снимачна площадка, какво да остане и какво да се изхвърли от манастирското имущество. Не искам дори и да си спомням вида, в който заварихме Светата обител през пролетта на 1994 г. Сградите бяха боядисани в сиво и маскировачни цветове. В двора още се търкаляха талашитите, с които е бил обкован храма за да прилича на военна барака. Кръстът така и не намерихме.

--
Кадър от филма "Граница", на който съвсем ясно се вижда в какво е превърнат манастира за нуждите на филмовата продукция. Подтискащи сиви цветове, замазани позорци, бутафорна рампа, бутафорна сирена... и вероятно много други ненаправени промени поради липса на средства, но - творческото вдъхновение има своето оправдание. За сравнение - снимка на същата манастирска сграда по време на ремонта през лятото на 2001 год.

За художествените достойнства на филма, заради който, манастира бе опустошен, няма да говорим, за това си има компетентни хора, но той стана известен и сред тези, които не се интересуват особено от кино с неспирните скандали за пари в екипа му. Можем да си направим изводи каква е била мотивацията за заснемането му.
През зимата на 1993 г. манастира е посетен от сдружение "Свети Пимен Зографски", което си поставя за цел да опази малкото, което е останало от делото на този голям български подвижник от XVI в., изградил, според преданието, 300 църкви и 15 манастира в Софийско. Впечатлени от богатството на храма, те предприемат мерки да свалят в частен дом в селото иконите и богослужебната утвар, за да я запазят от недоброжелатели. Дължим много на г-н Георги Тодоров, председател на сдружението и на леля Ветка Богданова, която прие в дома си църковното имущество и претърпя за това хулите и недомлъвките на съселяните си, че днес можем да видим манастирския иконостас в истинската му слава. За жалост, иконите с които днес разполага манастира са много по-малко от онези, описани от музейните работници през 1979 год. За това време през наго са минали много и различни хора, някои от които не особено добронамерени.
През пролетта на 1994 година (аз все още студент по богословие) посетих манастира като частно лице, заедно с един мой приятел. Бяхме потресени от това, което видяхме. Не че подобни неща няма и на други места в софийско. Състоянието на Сеславския манастир например, където в рушащ се храм зографисан, по компетентно предположение, от Св. Пимен Зографски пладнува добитък.

--
Сеславският манастир "Св. Никола".
Храмът и общежитийната сграда. Останалите постройки са срутени до основи. Манастирът е имал "късмет", че е попаднал в района на урановите мини, поради което се е оказал в охранявана зона. Днес, обаче, след прекратяването на рудодобива, той не се охранява и се руши за срам не само на онези, които се осъзнават като православни християни, но и за тези, които се наричат българска ителигенция. Нима не разибират, че с това си отношение те подписват собствената си присъда?

---
Два от стенописите върху тавана на храма.
"Хростос Емануил" и "Христос Пантократор"

Това, което обаче най-много ни потресе беше факта, че тук вандалщината беше извършена от представители на българската интелигенция и то във времето, когато най-много се говореше за свобода и истински ценности. Започнах да ходя там през свободното си време и да се опитвам, каквото беше по силите на сам човек да поправя. Приобщиха се и приятели и колеги, кой с каквото може. Г-н Ивайло Петров, днес отец Иван от храм "Свети Климент Охридски" в столичния квартал Люлин, направи дъбов кръст, който и днес стои върху покрива на храма. Г-н Петър Божинов, тогава млад начален учител, а днес помощник директор в столичното 95-то училище "Иван Шишманов" и г-н Любомир Върбанов, тогава студент по кинорежисура, а днес режисьор на предаването "Иконостас" на Нова телевизия, бяха най-честите посетители на манастира. С тяхна помощ и съдействието на тогавашния кмет Красимир Трайков, ние успяхме да варосаме частично сградите и храма и да направим една чешма до манастирската сграда, която пък беше изрисувана от г-н Иордан Пашев, който по-късно завърши иконопис в Търново и днес зографисва православни църкви и параклиси в чужбина.

Годините бяха бедни и трудни, а и времето не достигаше. Затова и усилията ни се изчерпаха горе долу с упоменатото, но Светата обител посрещна новата 1995 г. във вид достоен за предназначението й.

През пролетта на 1995 година в манастира потърси подслон архимандрит Евгений със своето братство. По съвет на духовници ние се оттеглихме и оставихме обителта в неговите ръце. Местното население се зарадва, че най-сетне ще има свещеник, но много скоро осъзна грешката си. Ще се въздържим да коментираме поведението но гореспоменатия духовник, но ще ви предоставим да прочетете как го коментира пресата. И това не бихме направили за да не рискуваме да станем проводници на клевета, но държим да се знае, особено когато се говори за разкола в Българската Православна църква, че "те излязоха от нас, но не бяха наши; защото ако бяха били наши, щяха да останат с нас; но те излязоха, за да стане явно, че не всички са наши." (1Иоан. 2:19)
Аз не зная кога точно е напуснал манастира отец Евгени, защото послушах съвета на своя духовник и пренасочих вниманието си в друга насока. С г-н Кирил Маринов, който по онова време беше почти единствения вносител на руска богословска и богослужебна литература създадохме Издателството за православна богословска книжнина "Тавор".
Научихме, че архимандрит Евгени е напуснал манастира и че там има свещеник - отец Николай, и понеже не бяхме стъпвали в него от 1995 год., през май 2000 год. с г-н Петър Божинов решихме за празника на българската просвета да се качим с децата си до там и да направим едно дарение от наши книги. Отец Николай, очевидно загрижен за бъдещето на манастира, беше така любезен да ни разведе из сградите и това ни даде възможност да видим какво е оставил след себе си опоменатия архимандрит.

------
На тези две снимки виждате разрушената баня във владишкото крило и мястото на едното от трите изкъртени ел. табла. Ще ви спестим други фотографии, защото смятаме, че и тези са достатъчно красноречиви.

В периода 2000-2001 година Кладнишкото кметство в лицето на г-н кмета Кирил Петров, заедно с местното горско стопанство в лицето на г-н Дамян Дамянов и съдействието на Софийска Света митрополия се заемат да възстановят Светата обител.

-------
Изцяло обновен и препокрит е храмът, частично поправена е една от сградите, но както е навсякъде при такива случаи, поради липса на средства работата се върши бавно, без да е възможно предварителното и планиране, защото изцяло зависи от наличните материали. Наскоро благочестиви жители от селото закупиха и поставиха ел. табла, с което подсигуриха безопасността на сградите. 95-то столично училище в лицето на своя директор, г-ца Лили Черкезова, дари на манастира старата остъклена училищна дограма, с която ще могат да се преостъклят всички прозорци. Още същата есен ние предоставихме част от това дарение на Кладнишкото училище "Св. Климент Охридски", за да могат децата да посрещнат спокойно зимата. Благочестиви християни даряват стара домашна покъшнина, с която ще могат да се обзаведат стаите така, че в манастира отново да може да се живее и работи.
Отец Николай напусна на 02. 03. 2001 година, а на 30 септември същата година, заедно с обновяването на храма, бе извършено моето ръкоположение и въдворяване за енорийски свещеник.

От тази дата богослужението е възстановено всеки неделен ден и при всеки голям празник.

-----
На 06.12.2001 г. в Кладнишкия манастир св. Никола бе отслужена Божествена Света Литургия с която бе отпразнувана 160 годишнината от последното му възстановяване. Храма се оказа тесен да побере желаещите да присъстват на богослужението. Освен хора от блезките села имаше гости и от такива отдалечени краища на България като Сандански, Хисар, Пловдив и др. След богослужението църковното настоятелство покани гостите на манастира на традиционния "рибник" и вкусна бобена чорба. Празника бе съпътстван от непринуденото и радостно настроение на присъстващите. Събитието бе отразено от "Нова теливизия" и частен теливизионен канал от гр. Перник.

------
Това е нам познатата история на Кладнишкия манастир "Свети Николай" към 06. 12. 2001 год. Предварително се извинявам, ако поради своята неосведоменост съм пропуснал да отбележа значими събития, организации и лица свързани със Светата обител, но тази история остава отворена и всеки които би искал да я допълни с нещо - може да го направи.
Ние най-искрено се надяваме, че с лошите и недостойни страници в нея е приключено, но Бог знае! Всички сме хора и никой не е без грях. Затова нека се помолим за единството на Българската Православна църква, за нейното благопреуспяване и за опрощение на греховете ни.

Свещеник Илия Христов
06.12. 2001 год."

Местоположение