Статия на Георги Данаилов пише за къщата на артиста Стойчо Мазгалов в Кладница

Стойчо Мазгалов даряваше свoбода
Властта забрави големия театрал и общественик

Стойчо Мазгалов триумфално вдига наградата си "Аскеер"

Неблагодарността е разпространена човешка черта, забравата - също. Ние се оправдаваме с времената, с годините, промените, и все пак, срещнем ли случайно човека, комуто дължим признателност, случва се да ни прободе болката на угризението. Тогава приближаваме, стискаме му дълго и здраво десницата, поклащаме глава и отминаваме напред към никъде!
Това се отнася с пълна сила за мен самия. Признавам го чистосърдечно и понеже плахо се надявам, че годините не са ме направили съвсем безчувствен, понякога с гузно умиление си спомням хората, които са сторили много за мен. Ето защо, когато ми се обадиха по телефона на село, че Стойчо Мазгалов ще представя негова книга в стария ни театър "Сълза и смях" нямаше как да не са кача на колата и да отпътувам от слънчевите есенни Родопи към противната ми София.
Споделял съм, че Мазгалов е причината да започна да пиша за театър и да се промени коренно животът ми. Не е моя работа да преценявам сторил ли е с това добро на българската драматургия, или е заслужил порицание. Но сигурно е, че Стойчо Мазгалов като артист, голяма личност, директор, обществен авторитет, повлия благотворно на българския театър, че всъщност той постави начало на едно свободолюбиво обновление в сценичното ни изкуство. Той
привлече в "Сълза и смях" талантливи постановчици
като Любомир Гройс, Красимир Спасов, Асен Шопов, събра група вдъхновени актьори, успяваше да се пребори с цензурата, с всякакви комитети, министерства, председатели, подбираше репертоар, който наистина вълнуваше зрителите и препълваше салоните. Ще спомена триумфалния успех на "Полет над куковиче гнездо" с неповторимия Марин Янев, пиесите на Гелман, за първи път Сам Шепърд... ще спомена за нескончаемото " Спасибо!" на прекалено изкушените от театър зрители в Москва и Киев.
Мазгалов ме назначи в "Сълза и смях" като драматург, но той ми даде пълна свобода, не държеше да присъствам всеки ден в театъра, пишех, редактирах, превеждах вкъщи или си взимах книжките и заминавах за Ковачевица. Понякога получавах телеграми със следния текст: "На 20-и този месец ще има художествен съвет за новата постановка, ако ви е възможно, заповядайте! Мазгалов."
Естествено началниците не го обичаха...И той не ги обичаше. Веднъж след заседание на маститите театрални съветници (тайни и явни) Стойчо се изправи и каза отчетливо: "Е, и в килийното училище човек има какво да научи!"
Заставяха го да съкращава неудобни за народната власт пасажи и реплики, той кимаше в знак на съгласие и нищо не съкращаваше. Накараха ни в една от пиесите да вкараме, тази беше думата - вкараме, положителен герой с "наша гледна точка", сиреч социалистическа, иначе нямало да има премиера.
Вкарахме го с омерзение. Героят се появи на сцената и беше много положителен, яви се и на втория спектакъл, след това Стойчо Мазгалов ме повика при себе си, там беше и покойният Славчо Карабойков - изпълнителят на "нашата гледна точка". Попитаха дали съм съгласен да махнем тази роля от пиесата. Съгласен бях. Махнахме я с облекчение! И години наред от уважение към зрителите спектакълът се игра в чистия си вид.
Не можеше да има съмнение - такъв директор като Стойчо Мазгалов
трябваше да бъде уволнен
Закономерностите на реалния социализъм го налагаха. И това не закъсня да се случи. Научихме го първи с Краси Спасов и заминахме за Кладница, където Мазгалови имаха недовършена къщурка. Той ни видя отдалече и като приближихме, каза: "Уволнили са ме, нали?!"
"Нищо ли не може да се направи?"- попитахме ние. "Нищо." - отговори той.
И от тоя ден театър "Сълза и смях" започна да запада. Сякаш сцената посърна. Напуснаха го първи сили, Стойчо също си отиде, заредиха се нови директори, но не успяха да вдигнат на крака болника.
На края: Ура! Ура! Ура! Дойде промяната. Справедливост и демокрация. Помислих си - ето сега Стойчо Мазгалов може отново да стане театрален директор. По това време доста наивни мисли минаваха през главата ми. "Какво? Мазгалов? Че той е стар комунист." "Да, още от момче." "Тогава какво искаш?"
Не знаех какво да мисля. След промяната хората, които началстваха, цензурираха, оценяваха, взираха се зорко в изкуството и вардеха от сцената и екрана да не излети и една проскубана волна птица, камо ли Чайка, се спотаиха. Но много скоро те се озърнаха тихо, потайно, станаха професори, академици, оглавиха национални институти. Вярно, те не бяха стари комунисти, те всички бяха пресни комунисти, излюпени от яйца на свободни кокошки. А Стойчо Мазгалов си премълча, сърцето му вече бе наранено и той се оттегли в самота и болести. Не се сетиха за него ни президенти, ни премиери, нямаше за него ни "Стара планина", ни юбилей, но той превъзмогна и незачитането, и лошото си здраве и написа книга за театъра. На представянето й не присъстваха официални лица и, слава Богу, бяха се събрали да му ръкопляскат през сълзи тия, които го обичаха, те бяха изпълнили салона на "Сълза и смях", свели с почит побелелите си глави.
Георги Данаилов
източник: Стандарт