Ето какъв чаровен пътепис са написали посетители на Селимица и манастира през февруари 2007 година:

Кладница - хижата, манастирът и крепостта

Над селото, по пътя за манастира и хижата, е паднал доста сняг. Е, не е чак толкова много, около 20 см., но за тази безснежна зима си е направо много. Като на майтап даже се зарадвах на натрупаните край пътя преспи.
С кола до хижа Селимица е около 10 минути от селото. Съвсем близо е. Самата хижа не е много голяма, но за местните явно е достатъчна. Има прилично помещение за хранете – странна комбинация между хижарска столова, ресторант и бар. Да, има бар-плот. Малко е студено вътре, но като влезеш отвън от –2 градуса, 15-те вътре са си жива жега. Масите, столовете, покривките, оливерниците и всичко останало са позахабени и омазани, а си личи, че в момента на доставката и известно време след това са били в отлично състояние.



Хижа Селимица

Персоналът се състои от двама мъже и жена, сякаш извадени от някой разказ на Елин Пелин – и тримата различни, уникални и колоритни. Единият от мъжете, явно шефът, работи следното – обляга се на бара и гледа какво става. От време на време пуска по някоя реплика, която само персонала разбира. Едната ръка е отгоре на бар-плота, а другата поддържа първата за юмрука, единия крак (срещуположния на подпряната ръка, за да има баланс) е кръстосан напреко през другия. Нисък и набит човек, червендалест.
Жената е от типа “огън жена”. Истинска фурия. Като ни обслужваше, нямаше нужда да повтаряме по два пъти репликите си. Схващаше бързо и точно. Питах я за манастира и крепостта и тя ми обясни нещата както подобава за характера й. Личи се, че явно тя върти повечето от работата в хижата. Истинска българска жена.
Другият мъж е нейна противоположност. Бавно схватлив и муден, изискващ много време да зацепи за какво става въпрос. Среден ръст, сивосини очи и тъмно руса коса. Като си отвори устата да говори, разбираш, че е от онези жители на Пернишко, които в определена ситуация биха казала “скакауец”. Първо той започна да ни обслужва. Поръчах си омлет и той трябваше да да се върне и да провери дали има яйца. Нямаше та ядох друго. Двамата с жената ни спретнаха уникално комбинирано обслужване. Тя донесе манджите, донесе сметката и взе парите, а бавния даде сълфетките и приборите, а на излизани ни изпрати на изхода.

От хижата се запътихме към манастира – Св. Николай Мирликийски – Чудотворец. На оградата до входа на двора има табела, която информира посетителите, че се обектът се охранява от закона. Горкия обект! Добре че самият той изглежда в окаяно състояние и това е най-добрата му защита.



Гледката в двора не е много добра, но какво да се прави? Пари, разбира се, няма. Сградите са стари, от миналия и по-миналия век, и това си личи.

Посрещна ни бесния лай на една овчарка. Добре, че е зад оградата на едно малко странично дворче. Има малко хора, които минават през църквата, защото е празник. Веднага грабва окото рунтавия, риж, манастрски котарак, настроен винаги да се гали в краката на туристите. Много е открит, общителен и гостоприемен, дори и към непознати. Явно животът в манастира му се отразява благотворно и той е възприел модерните уклони за развитие на културния туризъм.



Рижият котарак



<>

Манастирската църква е от 1841 г. Стенописите, също са от тогава, оригинални.

Помолих човека, който продаваше свещи да ми разкаже нещо за историята на манстира. За моя изненада той веднага започна да говори много точно и стегнато, сякаш е учил написан текст и е готов екскурзовод. Оказа се, че има издадена книжка за манастира и той от там знае. Има и интернет страница. Има някои интересни икони, изработени в разрез с канона. Освен че са по-скоро рисунки, те представляват едно платно върху дървена рамка, без обичайната украса типична за една икона. Даже някои са подписани. Склонен съм да мисля, че това са творби на някой местен художник, които той е предоставил в дар, но защо ли бахя подредени редом с другите икони?

Скоро поемаме към останките от крепостта известна като Кладнишка крепост. Намира се съвсем близо на хълма над манастира. Останките от стената опасват върха на хълма, а на него сега има една рушаща се сграда от социалистическо време. В момента това е частен имот, въпреки археологическата ценност на останките под него. Когато наближихме, иззад хълма се чу дивия лай на кучето-пазач.

Продължихме покрай останките от стената и ги разгледахме. През цялото време кучето лаеше, но така и не се показа да го видим. Ние също не се изкачихме до горе, та така само се разузнавахме отдалече по издаваните звуци. Направих няколко снимки и предложих да си тръгваме щото горкото куче щеше да си съдере гласните струни. Като се изнизвахме от хълма, то се показа та го видяхме – и то овчарка.

Общо взето местността над Кладница е хубава, но си струва да се отиде там през лятото. Тогава и разгледаните обекти и природата ще са по-интересни и живи.

източник: Truden.com