Отец Илия

      Отец Илия е роден на 31 март 1960 година в Стара Загора. Премества се да живее в София с родителите си в ранна детска вързаст, тъй като баща му по това време работи в София и семейството му е оттам. Началното си образование получава в София, след това завършва средно образование в Техникум по полиграфия и фотография "Юлиус Фучик", специалност Офсетов печат. Тази специалност той реализира доста по-късно, като създава издателство за богословска литература "Тавор", което в рамките на две години издава 80 книги. Висшето си образование завършва в Софийския университет - факултет Българска филология. През 1990 г. записва Богословския факултет, като след завършването му създава издателство "Тавор". През 2001 г. е ръкоположен за дякон. Дяконският му стаж е в църквата "Света Неделя", а свещеническият - в храма "Света Богородица" в Малашевци. Ръкополагането му за свещеник  е извършено от Негово Високопреосвещенство, вече пловдивски епископ Николай в Кладнишкия манастир "Св.Николай Мирликийски". Вече 7 години е свещеник тук.

Цялото интервю с отец Илия вижте тук

Какво Ви свързва с Кладница?

      Това са много лични неща и е трудно да бъдат разказани. Попаднах в един сън, който се оказа твърде мотивиращ за бъдещото ми отношение към това да приема да бъда точно тук.

Роден сте и сте израснал по времето на социализма, когато атеизмът е наложен като държавна политика. Какво Ви подтикна да поемете пътя на свещеник и какви трудности срещнахте?

      Това, което е мотив за един човек, е трудно да бъде мотив за друг. Но така или иначе, аз се обърнах към православното християнство много късно, изобщо се кръстих късно – бях на 31 години. Причините са много лични. Преживях житейска криза, в която осъзнах някои неща и реших, че това е единственото нещо, на което човек може да се отдаде, без да се съобразява с това как ще живее - трудно или лесно. Защото е достатъчно стойностно, за да осмисли живота му.

Издали сте малка книжка за манастира – откъде черпихте сведения?

      По-голямата част от нещата, които са събрани в тази книга, са от Държавен архив – гр.Перник. Защото сестра Павла, която е била игуменка тук дълги години, е била задължена да предаде през 1957 г. /или 1959 г./ всички документи в архива. Заедно с Цено Иванов – местния учител и краевед, отидохме в архива и каквото беше запазено и успяхме да намерим – това се съдържа в книгата. И освен това една публикация на известния ни фолклорист и етнолог Димитър Маринов, който много добре познава Западните покрайнини. Тя ми беше предоставена от Зорка Добренова, която я е получила от сестра Павла. Отчасти ме насочи и книгата на Цено Иванов за Кладница. Имаше доста насоки, които можех да използвам, за да издирвам материал. Книгата се изчерпа, вече втори път я преиздаваме, имаме намерение да направим ново издание. Ще го допълним с нови факти, които през времето са се случили и сме намерили като материал.

Разкажете накратко за историята на манастира и престоя Ви тук.

      Това е сложно - най-вече заради това, че когато трябва да разказвам за историята си тук, трябва да спестявам някои неща, които са твърде нелицеприятни. Но те така или иначе ме съпътстваха.

      Да избегнем лошото и да говорим за доброто. Манастирът е възстановен в този си вид през 1841 г. от един мърчаевец, който се казва Спас Бурнов. Исторически факт е, че той е прескочил местния турски управник и е отишъл директно при султана да поиска разрешение за възстановяването на храма. Възстановил е храма и поради тази си дързост е бил посечен вътре от турците. За това свидетелства надпис, оставен от неговите внуци. Това е възпоменателен надпис, който се намира на входа на храма, и ние дори имаме намерение да внесем писмо в Софийска митрополия, с което да изискаме да бъде канонизиран като мъченик. Защото фактът е неоспорим, това не е легенда, а исторически факт. Виждал съм негови потомци, но за съжаление не се пазят никакви документи, и нищо повече от това не можем да научим за него. Наскоро се появиха потомците на следващия свещеник, който дълго време е стоял тук – Спас Кралевеца, известен в Кладница с това си прозвище. Те донесоха негови снимки и документи, които в следващото издание на книгата вероятно ще публикуваме. Иконостасът е изработен, предполага се, в ателието на Никола Образописов в Самоков. Стените с типичния си наивистичен стил са изрисувани от Коста Геров Антикаров, който е завършил Самоковското училище, бил е чирак на Никола Образописов при изписване на църквите в Студена, Попово, Чуйпетлово. Бил е и преподавател в местното килийно училище, докато не се е открило светското училище в Кладница. Би трябвало да се спомене и сестра Павла, защото тя е една жена, която, въпреки трудните години, е успяла да запази добрите си взаимоотношения с атеистичната власт и да опази културното наследство на храма, нищо да не бъде изнесено в музеите, да бъде унищожено, забравено, и да му бъдат загубени следите. Нещо обаче, което не може да се каже за по-късните стопани. Аз лично, като дойдох тук, манастирът беше опустошен. Мисля, че най-голямата беля беше нанесена от Киноцентъра и филмовата продукция „Граница”. За да си освободят снимачна площадка, са пуснали да почистят тук хора , които не разбират, и са изгорили и изхвърлили много ценни неща – не са знаели какво вършат.

Християнската вяра е един от основните фактори за запазване на националната ни идентичност през петвековното турско робство. Няколко поколения след 9 септември бяха възпитавани в краен атеизъм. Каква е днес ролята на вярата за страната като цяло и за отделния човек?

      Ролята на вярата винаги е била една и съща. Човек без вяра не може да живее. Много хора казват „Аз не вярвам”, но когато се поговори с човека по-задълбочено, се разбира, че той все пак вярва в нещо, защото безверието довежда до униние, до болест, до нежелание за живот и т.н. Християнската вяра за България е исконна, върху нея е изграден моралът на не едно поколение. Ние искрено се надяваме, че независимо от атеистичните години и от това, че хората не са възпитани как точно да практикуват вярата си, те ще се завърнат към църквата, защото в нея е благодатта, в нея е спасението, в нея е истината. Въпреки че на много хора това им изглежда като една приказка, може би това е по-лесният начин да им се посочат истинските ценности и стойности в живота.

Имате ли планове да привлечете хората, и по-специално младите хора в селото, към християнската кауза?

      Да, това нещо действително трябва да се постави като въпрос. Отдавна сме го мислили и даже вече подготвяме условията и материала за неделно училище. За съжаление обаче, най-сериозният проблем в случая се явява това, че аз все пак съм енорийски свещеник, не съм монах и не пребивавам непрекъснато тук. След смъртта, Бог да го прости, на нашия пазач и дългогодишен съратник Георги, в манастира временно пребивава брат Рафаил, който е постижник на Чипровската Света обител. С него се познаваме много отдавна, повече от 20 години, той е мой кръстник и искрено се надявам, че ще има благословията на Софийска Света Митрополия той да остане тук за постоянно. Ако това се случи, това училище ще започне да функционира още от следващия месец.

Сградният фонд на манастира е стар и се нуждае от обновление и поддръжка. Знае се и за проблема с кражбите на манастирско имущество. Как възнамерявате да се справите с тези проблеми?

      Това са много трудни за решаване проблеми. Сам човек и двора си не може да оправи и опази. А ние сме отдалечени от селото на доста голямо разстояние. Сега, като започне есенно-зимния сезон и приключи селскостопанската работа, започват и пакостите съответно. Всяка година имаме такива неприятности, нощни посещения, разправии. Все пак нашето основно оръжие е словото. Сградният фонд е трудно да бъде възстановен бързо, защото църквата е оставила на самоиздръжка манастирите. Дават се някакви помощи, но те са толкова минимални, че едва ни стигат за такива малки кръпки - да изкараме зимния сезон, когато има по-големи разходи. Разчитаме, разбира се, на спонсори. Контактуваме с много хора, има и добронамерени – не мога да не спомена г-н Антон Костадинов, който е управител на фирма „Сами М”. С негова помощ изградихме локално отопление и сега, идвайки на големите празници, които тук обикновено са през зимата – Йордановден и Никулден, храмът е топъл, вътре може да се служи, хората се чувстват комфортно. И други спомоществователи имаме – със съдействието на Пътно управление, с тяхна техника и наши средства, успяхме да оправим пътя до манастира, който беше в крайно плачевно състояние. Но всичко това става бавно и за съжаление обещанията са повече, отколкото реалните действия. За нас остава само да се надяваме.

Как виждате бъдещето на селото и влиянието на селището Делта Хил върху него?

      Много е трудно да се каже. Като се погледне например храма, той е една постройка - красива или по-грозна, рисувана или не, всичко зависи от това какъв ще бъде свещенослужителят в нея, за да даде църковен живот. Същото нещо е и за това селище – ние виждаме, че то става хубаво, вероятно ще бъде добре благоустроено, но има голямо значение кой ще го насели. Защото от това какви хора ще го населят, ще зависят взаимоотношенията с местното население, съответно конфликта на интереси и манталитет, но още е много рано да се каже. При всяко положение то ще създаде условия за една благоприятстваща село Кладница инфраструктура, и може би търсене на работна ръка.

Посланието Ви към Кладница и кладничани.

      Това е трудно – трябва да се помисли предварително и да се каже, защото кладничани, както всички хора, не са еднородни и не може да бъде еднотипно това послание. Аз бих ги призовал да обръщат повече внимание на църковния живот, защото църковният живот е това, което ни прави единни. Когато хората са единни, когато мислят и вярват в едно нещо, те са в състояние да си помагат. Тогава и бедите, които ги постигат, са по-малко на брой, а и Господ е с тях и Неговата благодат също ще ги съпътства навсякъде.