Размисли по повод писмото на игумения Павла до Никита Хрушчов

Братя и сестри,

Радостно е, когато откриваме нови исторически достоверни извори за историята на нашия манастир. Затова не можем да не изразим удивлението си от великото, достигащо до детска наивност човеколюбие на „баба Павла”, както я познават всички нейни съвременници, с което е пропито публикуваното от г-жа Руми Борисова писмо до известния с непреклонния си и твърд характер военачалник от разрушеният до основи Сталинград и непоколебим в борбата си срещу култа към личността на Иосиф Висарионович Сталин, с чието име са свързани както героични, така и едни от най-позорните за руския народ страници от неговата история – Никита Сергеевич Хрушчов.

И това би станало още по-ясно за всички, ако разкажем за събитията, в рамките на които е написано това писмо, защото заглавието му в съветската публикация „Присъединявам се към социалистическия лагер на мира" би ни отвело към асоциации с политическа окраска, а не към религиозната нагласа на човека, чиято личност всички ние желаем да възкресим в сърцата си. Отстоянието ни в историята е  50 години. Малцина от онези, които днес са социално активни, помнят тези събития. Извадено от контекста на епохата си това писмо до голяма степен губи смисъла си, но най-вече емоционалната си същност, която разкрива душата на обичаната от всички ни и незабравима „баба Павла”.

През месец юни 1953 година, след смъртта на Сталин, Никита Хрушчов поема управлението на Съветския Съюз. По-младите не знаят, че Сталин възстановява следвоенната икономика на страната с робовладелски средства, използвайки труда на милиони военопленници и политически затворници от безбройните лагери из страната. Те, също така не знаят, че „бащата на нацията” разчиства политическата си кариера от конкуренция чрез физическо отстраняване на неудобните. Негова е крилатата фраза: „Има човек – има проблем. Няма човек – няма проблем.” Здравата ръка – терор и страх, са силата на сталиновата политика. Новият държавен глава решава да направи рязък завой и го започва първо от себе си. Отстранява сталиновата администрация, но не я избива или праща в Сибир, а я пенсионира и то с превилегии. Разбира се, държи я изолирана от политиката. Заявява открито, че не може вече по старому  и най-важното освобождава около 2 800 000 военопленници от сталиновите лагери. Стои близо до народа, говори обикновено и политиката му е открита. Отваря Съветския Съюз към Западния свят и води диалози с всички. Бързо става популярен с непринуденото си и често чудато поведение, което буди симпатии както сред народа му, така и в чужбина.

Да се върнем сега у дома. Моята майка ми разказваше, че когато починал Сталин, всички трябвало да изглеждат натъжени и особено онези, които се редували на пост пред траурният му портрет. Страхът да бъде забелязано безразличие или не дай си Боже веселост, сковавал душите на всички. Същото си спомням и от личен опит при смъртта на Брежнев, а по-късно на Черненко и Андропов. Българските политици в лицето на Георги Димитров, Васил Коларов и Вълко Червенков били робски послушни на съветските си господари и сталиновите методи функционирали и в Родината ни. Как ли се е чувствала една монахиня през времето на войнстващия атеистичен режим, който обявявал религията за „опиум за народа”, подтискал, унижавал и избивал духовниците си, рушал храмовете и преследвал богомолците? Можете и сами да си отговорите! И как се почувствала, когато със смъртта на диктатора и появата на личността на Никита Хрушчов се откривал хоризонт на надежда за един по-справедлив свят в който диалога ще бъде гаранция за мир, разбирателство и равенство – все изконни християнски добродетели? Също може те да си отговорите! Но ако случайно се замислите, отговора е в емоционалния тон на нейното писмо, който разкрива дълго таения копнеж за правилни човешки взаимоотношения, изградени върху братската любов, която ни е предал Господ Иисус Христос, защото:  „Мир, Своят мир ви давам” ни завещава Той.

Още от първите редове на писмото й личи, че монахиня Павла е следяла събитията, които са се случвали не само в Родината ни, но и по света. Следяла ги е в подробности, защото е познавала както тезите, така и делата на обществените водачи от епохата. Това е нещо, което не влиза в задълженията на монаха, чието главно призвание е да  победи „света” така, както и нашият Господ го е победил за да може „в онова, що сам претърпя като биде изкушен и на останалите да помогне” Но тя, движена от желанието си за траен мир и справедливост, макар и извън света, не е могла да стои безразлична към обществените проблеми. Какво ни разкрива това? Разкрива ни, че в голямото й сърце е имало място за всички и всичко.

И ако някой тук сега ни запита, а къде е монашеското й смирение, след като продължава да се интересува от света, ние ще му отговорим: „Прочетете любезни, начина по който тя се представя пред човека, в когото вижда надежда за „мира по целия сват”. Не може да не ви впечатли скромността й. Тя не си служи с обичайните безлични обръщения „другарю”, които пролетарската власт е наложила, а изразява уважението си с така характерното за целия християнски свят „господ-ин”. Защото, както самата тя казва, Бог е онзи, който го научил как да отговори на многобройните и сложни въпроси на американците. Наивно е, разбира се, да се сравнява борбата за мир на политическите лидери, защото самите думи борба и мир се взаимоизключват, с молитвената и възпитателна дейност на Църквата в тази насока (имам предвид паралела й с Негово Светейшество Българският Патриарх Кирил), но братя и сестири, – любовта е наивна и затова е най-присъща на децата. А какво е казал нашият Господ: „Ако не се обърнете и не станете като децата, няма да влезете в Царството небесно.”

За никого не е тайна, че социалистическите, а по-късно след болшевизацията им – комунистически идеи са заети от християнската етика. Съвсем естествено е един човек, който се стреми към Бога да симпатизира на хората, които искрено ги изповядват (за съжаление, историята доказа, че те са били малцина), поради тяхното сходство и най-вече човеколюбието. Не само тя, никой не е предал, според нейните думи, онези, които са печатали брошури с човеколюбиво съдържание, които тогавашната власт е считала за провокация. Защото приемайки делата им за справедливи, тя си е спомняла и думите на Господа: „Мене гониха и вас ще гонят”.

Тя е впечатлена от непосредственото държание на новия Съветски лидер. От скромното му облекло. От желанието му да общува с всички – от обикновения народ до водещите световни лидери. От усмивката му, от протегнатата ръка към всеки, независимо от произход и националност. Защото в нейните очи той постъпва по Христовия закон за когото „няма вече юдеи, няма елини – всички едно сте в Христа Иисуса!”

А не бяхме ли и ние, които помним края на 80-години запленени така от усмивката и поведението на Михаил Горбачов? Не разчиташе ли всеки честен и миролюбив човек, че света най-сетне ще придобие ново лице? Нима някой от нас предполагаше какво ще последва?

За съжаление, преизпълнена с Вяра, Надежда и Любов, нашата мила „баба Павла” не е могла да знае, че Хрушчов ще продължи Съветската болшевишка политика, защото, макар и на чело на системата, той все пак остава част от нея. Демагогията и пропагандата ще достигнат още по-високо ниво. Че дори и нейно искрено и преизпълнено с надежда и любов писмо, ще се окаже част от нея. Насилието и саморазправата с неудобните ще се свържат отново с ГУЛАГ (лагерите ще продължат да съществуват). Ще се построи Берлинската стена. Унгарското въстание ще потъне в кръв и че този факт ще бъде изопачен и представен като „отстояване на демократичните завоевания на социализма” пред световната общественост. Че борецът за мир ще започне небивало съревнование във въоръжаването, което ще доведе страната до икономическа немощ и в резултат на това през 1962 година в Новочеркаск ще бъдат убити 24 души и още 7 ще бъдат разстреляни по обвинение за създаване на безредици. Църквата ще бъде преследвана и не само това. Хрушчов великодушно ще обещае да затвори всички храмове. Негова е фразата: Я вам покажу последнего попа по телевизору в 1980 году (Аз ще ви покажа по телевизията последния поп в 1980 година), а също така и „необоримото” доказателство, че Бог не съществува: Гагарин летал - Бога не видел (Гагарин летя - Бога на видя). И че това ще стане известно като една от основните му акции с название „Борба срещу християнството” в периода 1958-1964 г. Можем да изреждаме още много, но това не е темата на нашите размишления. Разбира се, ние трябва да отчетем и това, че благодарността на милионите освободени от сталиновите лагери и техните потомци не стихва и до днес. На гроба му в Новодевичето гробище в Москва, винаги има свежи цветя.

Скъпа на всички ни в Господа сестро, благодарим ти за урока по човеколюбие, който ни даде с това твое писмо! Твоите Надежда, Вяра и Любов на дело ни показват какво означават думите от молението: „За мира по целия свят, за благостоянието на светите Божии църкви и за обединението на всички, Господу да се помолим!”, „поменавайки” и надявайки се и на „тези, които ни обичат и на тези които ни мразят”, защото така ни е завещал нашият Спасител и Господ - Иисус Христос.

Почивай в мир, в Христовия мир, който така желаеше да видиш на земята! И нека бъде вечна паметта ти!

Амин!

От Манастира