Цено Костадинов Иванов

Учителят Цено  Костадинов Иванов е роден през 1935 година в с.Кладница. Автор е на многобройни литературни произведения - стихове, разкази, миниатюри, есета, очерци, пътеписи, публикувани във вестници и списания. Написал е единствената по рода си книга за родното си село - "Кладница в документи и сказания". Г-н Иванов беше много учтив и отзивчив и позволи разговорът да протече в приятелска обстановка. Беше изчерпателен по всички въпроси, за което трябва да му изкажем сърдечни благодарности.

Цялото интервю с Цено Иванов вижте тук

   Интервю с учителя Цено Костадинов Иванов:

От колко време сте жител на Кладница?

    Откакто съм се родил, съм жител на Кладница, освен в периода 1952 – 2003 г., когато бях жител на София. Там работех в печатница и учех.

Какво сте учили? Разкажете за образованието си.Входен формат

 Основното си образование завърших  в Основно училище "Св.Климент Охридски" в Кладница. Тогава точно, освен от първо до четвърто отделение, създадоха и класовете от първи до трети. Средно образование, реална гимназия, завърших в София, а след това през 1953-55 г- завърших Учителски институт със специалност български език и литература и втора специалност физическо възпитание, а се занимавах и със ски спорт, шах и борба, но оставих борбата и ските и продължих само с шаха. В София учих в Седма мъжка гимназия, след това във Вечерната гимназия "Максим Горки". 

Какво Ви свързва с Кладница?

      Тук съм роден, на 25 март 1935, в самото село Кладница, община Владая, Софийска околия. Тогава е нямало акушерки, местната "акушерка" баба Велика и още две жени са помогнали да се родя. Учителствувал съм в Кладница за пръв път през 1955 г. за един срок, който свърши на 8 ноември. На следващия ден трябваше да отида в казармата - ПВО(Противовъздушна отбрана) и ВВС в град Пловдив. Бях радист, а след това - в разчета, оръдеец. На мое място през това време беше дошъл учител от Баланово. Аз учителствах там, където ме пратят, бях стипендиант и живеех на общежитие. Бях назначен като щатен дружинен ръководител за 2 години в основното училище в село Кладница. Исках обаче да работя по специалността си и ме назначиха директор на основното училище в село Владимир, Радомирско. Тогава бях на 24 години. След като ме освободиха, заминах в село Миладиново -  Кърджалийско, Източни Родопи, където преподавах български език и литература и физическо възпитание на деца турчета. Със стихове започнах да се занимавам в гимназията; с Александър Гиргинов, който е много добър писател, бяхме съседи и учителят Марин Савов ни учеше да пишем стихове. Той създаде кръжок, в който бяхме аз, Станко Борисов и Марин Диманов.

      В някои вестници поместваха мои стихове: „Завръщане” във в.„Димитрвско знаме” - град Перник. В Родопите продължих като сътрудник в окръжния вестник "Нов живот” , "Нова младеж” и Учителско дело". Там съм писал главно пътеписи и разкази. След 2 години се върнах тук, в нашия край. Тогава ме назначиха учител в основното училище село Църква само за една година. След това станах директор на основното училище в село Гигинци, намира се зад Темелково. Там прекарах още една година и се преместих пак в родното си село. Напусках на 3-4 пъти и пак се връщах. Въпреки че работех, посещавах Родопите, много обичам Родопите. Мои работи публикуваха в „Труд” и „Работническо дело”.През 1979 г. почина майка ми и се върнах като учител в Миладиново, като сътрудничех на горепосочените вестници и „Септемврийче”. Ходил съм да преподавам и в село Фотиново в района на границата с Гърция.

      През цялото време пишех стихове, за някои съм получавал награди. Като директор вземах заплата 85 лева, а получавах награди 200 – 250 лева и около 30 лева хонорари. Някои от вестниците, които са ме награждавали са  "Труд”, "Димитровско знаме", "Учителско дело", "Стършел”. Всичките пари от награди давах за книги: бях си купил например всички томове на Максим Горки. Докато бях в казармата, от нашето читалище ми пратиха "Тихият Дон” на Михаил Шолохов.

Какви са впечатленията Ви от учениците от онова време?

      Много добри. Голяма част от тях станаха спортисти, учители, медицински сестри – има към 30-ма учителя, които са бивши наши ученици. Една наша ученичка, Зоя Миладинова, беше дългогодишна национална състезателка по биатлон. На едно състезание на Ветровала във Витоша тя зае първо място. Учех учениците си да пишат стихове и разкази. Някои от техните творби бяха публикувани във в. "Септемврийче”, най-редовно отпечатваха стихове на Антоанета Спасова и Силвия Любомирова. В Дивотино, откъдето е бил родом писателят Чичо Стоян, имаше конкурс и нашите ученици често печелеха награди. В "Димитровско знаме” също поместваха техни произведения.

      Димитър Миланов също беше наш ученик, както и брат му Георги Миланов. Георги завърши търговска гимназия, а след това висше образование в Литературен институт в Москва. Митко следва Българска филология в Шумен и дефектология в София. Той има 12 книги, а мога да кажа добри думи и за сина му Добрин, който завърши Английска филология.

    Общувах с много писатели, включително Радой Ралин. Александър Гиргинов много ми помогна, за да се науча да пиша. Едно от добрите му произведения е „И цветята цъфтяха кървави”. Много често ходех на почивка в село Славейно, Смолянско. Пътувах и до Чепинци на южната граница. В Пловдив създадохме кръжок – "Млади творци в сиви шинели”. В него участвуваше и Станко Борисов, който също беше на служба в Пловдив. Освен това той се занимаваше и с журналистика. В "Учителско дело” публикуваха мои импресии, фрагменти, разкази.

      Тук специално съм донесъл и произведения на хора, с които съм работил и които са ме впечатлили с работата си: Димитър Миланов – "По течението на земята” –това е първата му стихосбирка; "Кладенец” , "Метличини и топъл камък”. Стоил Гиргинов – "Песента на Ной”, той сега е в САЩ. Никола Захариев – "Ръководство по борба”, дълго време се занимаваше с този спорт. Станко Борисов – романът "Руда”, "Висоти”, "Урок в океана” -  бил е в екипажа на кораб, който е пътувал до Бразилия; "За всичко обвинявай себе си”.

      Това е първата ми книга за Кладница – "Кладница в документи и сказания”.  Първоначално мислех да я озаглавя „Кладница – моя любов”.  Другата ми книга за Кладница е "Кладнишки хумор”. По принцип пиша по повод, никога не си измислям. Ровил съм по документи, даже в тефтер с вересии. По този повод написах „Живот на вересия – из един кръчмарски тефтер”, което излезе в списание "Струма”; в „Светлинен пръстен” пишех миниатюри; мои отпечатани работи има в списание "Младеж”, "Народна култура”, "Градски вестник”, "Проглас” и „Учителско дело”.Това са други мои работи, които са отпечатани: "Старци на площада”, "Насаме с времето”, "Горко ти, демокрацийо”, за 10 ноември се отнася; в Градоман, откъдето ми е коренът, ми разказаха за моя род. За него написах "Защо трептят звездите над Градоман”. За Клида от Кладница написах "Воля”; за владайския канал – разказа "Канал”. Веднъж в местността Обеля падна английски самолет и по този повод написах разказа "Ризи от английски парашут”, защото няколко човека действително си направиха ризи от парашута на английския летец, но и му помогнаха. „Майка” – това е посветено на баба Левка, която дълго време седеше пред къщата си и чакаше сина си от фронта. „Какво беше едно време” – това е по повод на това, че в периода 1970-1977 г. в селото нямаше смъртен случай. А една маймуна веднъж беше избягала от зоопарка в София и заради това написах „Японски макак”. „Секат дърво” пък съм го посветил на Никола Вапцаров. „Смях и мъдрост из Шопско” – тогава бях събрал около 10 000 смешки от Кладница и отделно от Пасарел. Произведението „Жал” има много интересна съдба. Бях я започнал само и я довърших едва след 14 години.

Колко време Ви отне да събирате информация за книгата?

      Тази информация съм я събирал почти цял живот и от всякакви източници. Иван Вазов дори е писал за Кладница в „Казаларската царица”. Там той пише за смелите кладничани, които ходели на лов за мечки. Затова книгата я нарекох „Кладница в документи и сказания”; имам и материали от 1955 г.

Можете ли да дадете някаква информация за паметната плоча на площада – кой я е правил, какви средства са изразходвани?

      По това време бях в София и затова не зная кой я е направил и какви са били разходите. Зная, че тогава кмет беше Аспарух Михайлов и той е казвал имената така, както е мислел, че са. Ето защо повечето имена са на отделните родове и махали. Мога да кажа интересни факти за най-известната легенда за името Кладница, а именно - тази за студенската невеста. Когато турците хванали детето й и я заплашили, че ще го заколят, тя разкрила извора на вода, който бил единственият за хората, които се криели в крепостта. Мисля си обаче, че масовото клане след това не е причина селото да се казва така. Името би трябвало да идва от ‘’кладни’’ - това, което гори, от правенето на въглища.

Какво е мнението Ви за Делта Хил?

    Нека правят селище, ако това е добре за селото, стига да ги интересува съдбата на селото. Нашенци лошо правят, че хем продават имотите си, хем пишат на портите си: „Вън от земите на дедите ни”. Ако има хора, които милеят за селото ни, нека дойдат повече. Всичко трябва да се знае. В манастира например няма книги, в които да записват даренията, а това трябва да стане.